Създателите на „Ghostrunner“ пренасят познатата формула върху митично преувеличена легенда за Наполеон, но не изчерпват наративния потенциал.
Бих могъл да опиша колко е готино, че от време на време се чува гласът на Наполеон, докато изследваш опустошена от войната страна, където странна епидемия е превърнала хората и животните в мутирали, агресивни същества. Известният военачалник се озвучава от Винсент Касел („Необратимо“, „Черният лебед“, „Уестуърлд“ – всички познавате лицето му, но малцина знаят името му) и когато едно студио привлече известна личност на борда, то поне има големи планове по отношение на разказа.
Така че в играта има много фантазия, смесена с не съвсем оригинален, но все пак свеж и атмосферично наситен сценарий, който разработчикът One More Level оживява по технически убедителен начин. Особено ме впечатлиха понякога изключително гъстите облаци от мъгла и дим. Не бих могъл да кажа кога съм виждал нещо подобно в такава форма.
Дървени колиби, барикадирани с наклонени дъски, стени, издигнати от големи камъни, стара църква – и всичко това в оранжевия залез или под бледата лунна светлина: „Valor Mortis“ е атмосферно пътуване във време, което, разбира се, никога не е съществувало в тази форма.
За която обаче се научава твърде малко, за да бъде интересна отвъд външния си облик. Нито околната среда разкрива много за своята история, нито чрез оставените бележки, кратките странични задачи или дори Наполеон, който на някои места говори от зад кадър, се научава нещо, което би направило мястото интересно за мен.
Всичко остава твърде повърхностно, за да ме завладее наистина. Жалко! Ако ме питате, с това One More Level пропуска шанса си не само да се промени като игра след „Ghostrunner“, но и да се развие като разказ.
За какво всъщност става дума? В ролята на войник на име Уилям се събуждате за нов живот, след като вашето алтер его е загинало в битка. Уилям обаче не знае какво точно се е случило. Затова трябва да се разкрие причината за ужасяващото безумие и, разбира се, да се изправиш срещу множество мутанти. За целта Уилям получава от един мъртвец способността да използва лявата си ръка като огнемет.
С меч и куршуми
В същата ръка обаче той може да държи и пистолет, докато в дясната винаги носи острие. Защото колкото и да е важно да се стреля по уязвими места и да се изгарят противниците, тук на преден план е близкият бой. Защото играта от първо лице не трябва да бъде непременно шутър. Valor Mortis се играе по-скоро като повечето „Soulslike“ игри: атакуваш, парираш, отклоняваш удари и преди всичко използваш контраатаките, които се отварят при това. Да, дори можеш да фиксираш погледа си върху отделни противници, така че да не се налага да въртиш камерата ръчно.
И всичко това работи отлично! Бойната система не е изключително сложна – и все пак не е необходимо да бъде такава. При това тук също трябва да се следи издръжливостта на Уилям, докато енергията, необходима за използване на огъня, се получава чрез атакуване на уязвими места, а загубената жизнена сила може да се възстанови чрез различни тактики. Тактически интересно е взаимодействието между различните елементи, или по-скоро начинът, по който се възползвате от такива синергии.
Който познава roguelike игрите, със сигурност познава и Valor Mortis. Загубените при смърт опитни точки трябва да се събират, броят на лечебните капсули е ограничен, но може да се увеличи в хода на приключението, а запаметяването става при светлините… при лампите, които са разположени на всеки няколкостотин метра и служат не на последно място като точки за бързо придвижване. Ако между две лампи сте преминали труден участък, можете освен това да отворите заключени врати или да спуснете стълба, за да не се налага по-късно да преминавате отново целия участък.
Сега обаче не бих описал дизайна на нивата нито като изненадващ, нито като особено умен. Всъщност голяма част от приключението преминава през изключително прави коридори, в които има ъгли със скрити сандъци, както и затворени пътища, които ясно подсказват, че ще ги отворите едва с умения, които ще придобиете по-късно. Но не го възприех като изненадващо, точно както не бих описал кратките отклонения за странични мисии като съдържателни от гледна точка на геймплея.
Характерен пример за това ми се стори едно скрито сандъче в мрачния ъгъл на тъмна пещера. То явно беше охранявано от един от мутантите – който обаче просто седеше на земята с наведено поглед. Много бавно минах покрай него, обърнах се няколко пъти към него и след това отворих сандъчето. Той не реагира и накрая го оставих да си седи там. Само че: какво се случваше с него? Поведението му беше ли просто програмна грешка или зад него се криеше някаква малка история?
Нищо от това не става ясно в този момент, който затова по-скоро се изпарява, отколкото да остави впечатление, и най-късно тогава ми стана ясно, че „Valor Mortis“ е, макар и готина екшън игра, но не е завладяващо приключение.
Това, което липсва от една страна…
Оставените след войната оръдия все още работят, разбитите маслени лампи оставят горяща локва, бъчвите, маркирани в червено, експлодират, с помощта на кука можете да се прехвърлите на няколко десетки метра над опасен враг или да дръпнете платформи към себе си и още много други неща.
Забавно е да експериментирате с всичко това. Особено като се има предвид, че можеш да се промъкнеш до враговете, за да ги убиеш отзад. От време на време One More Level дори отваря околната среда, така че да можеш да комбинираш уменията на Уилям и взаимодействията му с околната среда по умен начин. Тогава това почти – но наистина само почти – прилича на „Immersive Sim“, поради което такива ситуации, както и някои от успешните битки с босове, са върховите моменти в тази игра от типа „Soulslike“.
Подобно познато, макар и доста мотивиращо, е развитието на собствените умения, както и на различните оръжия. Защото и в двата случая човек натрупва предимно опитни точки за по-високи нива, но също така отключва разширени умения и по този начин дава възможност за индивидуален стил на игра. При това развитието може да бъде нулирано по всяко време срещу незначителна сума опитни точки.
Valor Mortis в тест – Заключение
Вярно е, че след двата отлични спийдръна на Ghostrunner съм малко разочарован. От техническа и геймплейна гледна точка One More Level наистина показва на какво е способно студиото. Но от гледна точка на съдържанието „Valor Mortis“ е толкова шаблонно „Soulslike“, че на моменти го намирах леко изморително – което се подсилваше от факта, че принципно готиният сценарий, макар и много атмосферичен, действаше по-скоро като фонов шум, вместо да ме увлече с историята си. Който иска да се пребори през него от време на време, ще открие в него едно приятно динамично „Ego-Soulslike“. Просто не трябва да очаквате голямо приключение.
